КАК ТАНГОТО ПРЕВЗЕ СВЕТА

История на Тангото

Tango in Magic City - Paris, 1910

Статия от "National Geographic", USA

ЧУВСТВЕНО И СКАНДАЛНО: КАК ТАНГОТО ПРЕВЗЕ СВЕТА

По улиците на Буенос Айрес африканските и европейските традиции се смесват в
секси и шокиращ нов танц, който в крайна сметка се превърща в национално съкровище.

В началото на 20-ти век богатите портеньос (жители на града - бел. LT) от Буенос Айрес, излизащи вечер из славещите се със съмнителна репутация пристанищни квартали по поречието на река Ла Плата (Río de la Plata), забелязават танц, който никога до тогава не са виждали.

Двойка с плътно притиснати едно към друго тела от бузата до гръдния кош, като ръката на кавалера е позиционирана около кръста на дамата, впускащи се в сложни криволичещи стъпки, едновременно резки и с драматични извивки, последвани от неочаквана и провокираща пауза, създаваща друга подобна последваща поредица от стъпки.

Разнесли се новини за танца, който хората наричали "танго". Придружен от меланхоличния звук на подобния на акордеон бандонеон (bandoneón), изразяващ тъга, страст и, най-шокиращото за някои, чувственост. За аржентинците от висшето общество, свикнали с учтивата формалност на валса, това отклонение от приличието е било още по-обидно поради произхода му от средите на по-нишата класа. Видният аржентински интелектуалец и писател Леополдо Лугонес (Leopoldo Lugones) описал танца като "влечуго от публичния дом".

Първото танго в Париж

Това, което аржентинската буржоазия е презирала обаче, е ентусиазирано прегърнато от модното общество на другия край на света в Париж. Тлеещият чувствен танц се появява в кабаретата на Монмартър, а от 1911 до 1914 г. френската столица е била обхваната от танго манията. Париж е първата столица на тангото, неговият трамплин към международната популярност. Там са направени първите танго записи и са открити първите училища.

В книгата си "Паметта на модерното" (The Memory of the Modern) историкът Мат К. Мацуда (Matt K. Matsuda) описва неговата привлекателност като "сграбчване на енергиите на съживяването в един деградирал стар свят". Съществували са също така и привличането на другостта и екзотиката. Френски регламент е изисквал от чуждестранните танго музиканти да свирят в националните си костюми, които по отношение на Аржентина са облекла на гаучоси, което, само по себе си, било вълнуващо за публиката.

Отначало, анализирайки френското очарование към това, което е било наричано "техният" танц, аржентинският елит се противопоставя. "Да го приемем [тангото] като наше, защото така е етикетирано в Париж, би означавало да изпаднем в най-отвратително раболепие", заявява вестник La Nación през 1913 г. Но четири години по-късно, в танцовите академии и бордеите на Буенос Айрес, млади мъже от висшата класа започват да изучават тангото и по този начин, танцът се разпространява в цялата страна.

Коствало е много на тангото

Произходът на тангото датира от края на 19 век, когато процъфтяващата икономика на Аржентина, основана на селското стопанство, се превръща в магнит за около седем милиона имигранти между 1870 и 1930 г. Много от тези имигранти идват от Испания и Италия, но също и от Централна и Източна Европа.

По бреговете на река Ла Плата, не само в Буенос Айрес, но и в Монтевидео, Уругвай, испанските танци хабанера, повлияни от Куба, се срещнали с виенския валс, андалуското танго (ранен микс от танго и фламенко) и национални танци от Централна Европа, като полка и мазурка. Тези ритми и звуци се смесили с милонга, афро-аржентинска форма на популярен танц, близък до кандомбе, местно сливане на различни африкански традиции.

* Тангото се е появило в различни пристанища по бреговете на река Ла Плата, включително столицата на Уругвай, Монтевидео. В Буенос Айрес, един от районите, които са най-тясно свързани с танца е традиционно бедният квартал Ла Бока. Там известната оживена улица "Каминито" е увековечена в едноименната песен от 1926 г. на композитора на танго Хуан де Диос Филиберто (Juan de Dios Filiberto) и изпята от Карлос Гардел (Carlos Gardel). (вж. публикацията ни по въпроса тук)

Историкът Саймън Колиър (Simon Collier) в книгата си "Танго" (Tango) се позовава на първото описание на танца от очевидци през 1877 г., когато аржентинци от африкански произход са били забелязани да правят импровизация на кандомбе, наречено от тях танго, в което двойки танцуват разделени. Както разказва Колиър, групи от бедни приятели (compadritos), улични хипстъри на Буенос Айрес, посещавайки африканско-аржентински танцови заведения върнали танца обратно в своите паянтови квартали и го включили в милонгата (танцова забава за социално танцуване на танго - бел. LT).

В тези условия започват да се развиват първите стъпки на танца за прегърнатите двойки. Той съчетава резките движения и прекъсванията в африканските танци, особено кандомбе, с танци, внесени от Европа.

Compadritos, включващи имигранти и безработни местни гаучоси или работници в ранчо, се борили да намерят работа на фона на социалната бъркотия. По-голямата част от имигрантите са били мъже, което означава, че конкуренцията за женска компания е била ожесточена. Тангото се ражда сред тази обърканост и трудности, изразявайки неистовия стремеж към любов, копнеж по миналото и загубата на гордост и чест. Поетът Енрике Сантос Дискеполо (Enrique Santos Discépolo) определя тангото като "тъжна мисъл, която се танцува".

Звуците на танца

Музикантите първоначално свирели танго на китара, цигулка и флейта, заедно с пиано, когато е имало такова. В началото на 20-ти век флейтата е заменена от бандонеон, който германски имигранти са донесли в Аржентина около 1835 г. Именно този инструмент успява да придаде характерния звук на танца.

Тъй като тангото започва да се установява в по-широки мащаби в Аржентина, текстовете станават основна част от песните. Темите на тези ранни произведения варират от светли и хумористични до тъмни и насилствени. Други теми включват град Буенос Айрес и самото танго.

Историците често приписват началото на тангото на песента "Моя Тъжна Нощ" ("Mi Noche Triste") на Карлос Гардел от 1917 г., първото записано вокално танго. Гардел може да е бил французин или уругваец (произходът му е доста дискутиран). Където и да е родното му място, той се премества в Буенос Айрес като дете и израства в бедно жилище със самотната си майка. Той започва да изпълнява креолски репертоар, този на родените потомци на испанските колонизатори, преди да се насочи към тангото. Със своята запазена марка на емоционална интензивност той популяризира и интернационализира жанра.

През 20-те години на миналия век тангото можело да се чуе по радиото, в албуми и във филми. Заедно с Гардел, повечето от популярните певци са били мъже, като Агустин Магалди (Agustín Magaldi) и Игнасио Корсини (Ignacio Corsini). Жените певици също стават доста известни. Изпълнители като Азусена Майзани (Azucena Maizani) и Либертад Ламарк (Libertad Lamarque) стават филмови звезди през 30-те и 40-те години на миналия век с появата на звуковото киното.

От 1925 г. насетне оркестрите на Хулио де Каро (Julio de Caro), Роберто Фирпо (Roberto Firpo) и Освалдо Фреседо (Osvaldo Fresedo) изпълват балните зали в Буенос Айрес и други градове в Аржентина, както и в Монтевидео, възвестявайки златната ера на тангото в региона, която продължила до средата на 1950 г. Като танц, тангото в балните зали отразява своето парижко влияние. Оформен от европейското висше общество, танцът придобива по-мека форма, тъй като бил по-широко приет, като валса или полката, губейки остротата на агресивността на местните compadritos.

Кралят на тангото

Наричан "Магьосникът", "Креолският дрозд" или просто "Кралят на тангото", Карлос Гардел е истинска аржентинска музикална икона. Той допринесъл значително за превръщането на тангото във форма на популярна песен и става символ на самото танго. Със своите концерти, турнета и испаноезични филми той става герой за онези, които споделяли скромния му произход и виждали успеха му като утвърждаване на тяхната култура. През 1935 г., на върха на кариерата си и на прага на холивудската звездна слава, той загива в самолетна катастрофа в Колумбия на 45-годишна възраст, хвърляйки в скръб милиони фенове. Дори и сега, свежи цветя се появяват на гроба му всеки ден.

Пристигане в Америка

Именно тази европеизирана версия на тангото пристига в Съединените Щати. Изпълнителите Върнън (Vernon) и Ирен Касъл (Irene Castle) представят танца на публиката в Ню Йорк в мюзикъла на Бродуей от 1913 г. "Слънчевото момиче" (The Sunshine Girl). Не отнема много време, за да успее да се популяризира: "Целият Ню Йорк сега се върти лудо в ритъма на тангото", гласи заглавието на New York Times на 1 януари 1914 г. Други ключови фигури в историята на американското танго са холивудският мачо Рудолф Валентино (Rudolph Valentino), танцьорът на бални танци, учителят и предприемач Артър Мъри (Arthur Murray) и лидерът на група Ксавие Кугат (Xavier Cugat).

Въпреки че популярността на тангото в САЩ намалява с появата на рокендрола през 50-те години на миналия век, в Аржентина то понася още един удар през 1955 г. с извършването на военния преврат срещу президента Хуан Перон (Juan Perón). Новият режим забранява големи публични събирания, които включвали и танците. Това било "началото на края на златния век на тангото", според Морган Люкър (Morgan Luker), професор по музика в колежа "Рийд" (Reed College) и автор на "Машината танго: музикалната култура в епохата на целесъобразността" (The Tango Machine: Musical Culture in the Age of Expediency).

След златния век танго музиката продължила да се развива във форма, известна като ново танго (tango nuevo), сливане на традиционно танго със западно изкуство, музика и джаз, изявено най-силно при бандонеонистта Астор Пиацола (Astor Piazzolla).

От началото на 21-ви век танго музиката процъфтява в Аржентина и някои артисти описват настоящия момент като нов златен век, казва Люкър. "Днес танцът е изпълнен с много живот", добавя той, не само в Аржентина, но и в Северна Америка, Европа и Азия. "Поне веднъж седмично, ако не и всяка нощ, има танго танци в много ... градове в Съединените Щати днес". През 2009 г., като признание за танца като форма на изкуство от региона река Ла Плата в Аржентина и Уругвай, който е фундаментален за неговата идентичност, ЮНЕСКО обявява тангото за нематериално културно наследство на човечеството.

Автор: Braden Phillips

Авторизиран превод и редакция: LAOKOONTANGO

Към оригиналната статия: www.nationalgeographic.com

Абонирайте се за канала на LAOKOONTANGO в Telegram

Към всички преводни статии за Аржентинското Танго в уебсайта: ТУК